– Бабо, разкажи ми за твоето време… как сте живели тогава?
– Ех, моето време… беше друго, чедо. Не беше по-богато или по-лесно, но беше по-истинско. Хората имаха по-малко, но се радваха повече.
– Как така, бабо?
– Ами така. Имаш една рокля – пазиш я. Имаш хляб на масата – благодариш. Не беше срамно да нямаш; срамно беше да не си честен. Работехме много, но вечер се събирахме – роднини, съседи, приятели. На масата имаше домашно вино, храна и много смях. Не се оплаквахме и не брояхме дните; живеехме ги.
– А не ви ли беше трудно?
– Беше. Но имахме сили, защото всичко имаше смисъл. Когато се строеше нещо – училище, завод, мост – знаеше, че остава следа. Днес всичко се руши и никой не пита защо.
– А любовта, бабо? Как беше тогава?
– Ох, любовта беше бавна и чиста… Писма се пишеха и се чакаше отговор с дни. А когато се срещнехме – ръцете трепереха вместо телефоните. Една усмивка струваше повече от сто снимки.
– А сега, като гледаш нас, младите, какво мислиш?
– Мисля, че имате всичко, но не знаете как да му се радвате. Светът ви е голям, а вие сте самотни. Ние имахме малък свят, но големи сърца.
– Бабо… ти щастлива ли беше?
– Бях, чедо. Защото щастието тогава не можеше да се купи. Бяхме бедни по материално положение, но богати по душа. И знаеш ли какво е най-хубавото? Когато погледна назад, не ме боли – усмихвам се.
– Ех, бабо… бих дал всичко да поживея малко в твоето време.
– Не ти трябва да се връщаш, чедо. Нужно е само да запомниш едно – истинското никога не остарява.
