Тя беше съседката, която винаги ми заемаше захар. В деня, в който почина, намерих плик пред вратата си…
Read Time:3 Minute, 4 Second
Тя беше съседката, която винаги ми заемаше захар. В деня, в който почина, намерих плик пред вратата си: Благодаря, че ме накара да се чувствам полезна.
‘Благодаря, че ме накара да се чувствам полезна.’“**
Никога не научих пълното ѝ име. Пет години тя беше просто „жената от апартамент 3Б“, въпреки че настояваше да я наричам Мария.
Първият път, когато почука на вратата ми, беше един вторник следобед. Тъкмо се бях нанесъл и кутии имаше навсякъде.
— Извинявай, миличък — каза тя с онзи мек глас, който щях да разпознавам дори насън. — Да нямаш една чаша захар? Свърши ми, а правя кекс за внучката ми.
— Разбира се, момент.
Рових из кашоните, докато намеря захарта. Когато се върнах, тя стоеше с ръце, сплетени една в друга, и се усмихваше.
— Ангел си — каза, вземайки съда. — Ще ти го върна утре, обещавам.
И го върна. На следващия ден се появи с моя съд, пълен докрай — и три бисквити, увити в хартия.
— Направих малко повече — обясни тя, макар и двамата да знаехме, че това беше измислица.
Това стана наш ритуал. На две-три седмици Мария почукваше на вратата ми.
— Ох, колко неудобно — казваше всеки път. — Имаш ли захар? Този път наистина забравих да взема.
В началото ѝ вярвах. Но след шестия или седмия път забелязах нещо — винаги ми връщаше съда пълен. А веднъж дори я видях в магазина с пакет захар от два килограма в количката.
Никога не ѝ казах нищо. Просто ѝ давах захар, получавах бисквитите на следващия ден и си говорехме по пет минути на площадката. Разказваше ми за внучката си, за цветята на терасата, за младата двойка, която се беше нанесла на втория етаж.
— Хубаво е човек да има мили съседи — каза ми веднъж. — Кара те да се чувстваш част от нещо, знаеш ли?
Последният вторник Мария не дойде. Нито следващия. На третата седмица видях линейка пред входа. Парамедиците излизаха от 3Б с онзи поглед, който не оставя място за въпроси.
Съседката от 2А ми го потвърди:
— Било е спокойно, в съня ѝ. Внучката казва, че не е страдала.
Тази нощ не можех да спя. Ухото ми сякаш продължаваше да чака онова леко почукване, гласа ѝ, който се извинява, че „пак е забравила нещо“.
На следващата сутрин намерих бял плик, залепен с тиксо на вратата ми. Името ми беше написано с треперещ, но старателен почерк.
Отворих го с треперещи ръце.
Вътре имаше само един лист:
Скъпи съседи,
Благодаря ти, че ме накара да се чувствам полезна.
След като съпругът ми почина, дните ми станаха много дълги. Децата ми живеят далеч, внучката има свой живот. Спрях да готвя, защото — за кого? Спрях да излизам, защото — накъде?
После се нанесе ти. И открих, че ако имам причина да направя бисквити, повод да почукам на нечия врата, денят ми има смисъл.
Извини ме за лъжата със захарта. Надявам се да не те е притеснявало. Просто имах нужда да усещам, че някой има нужда от мен, дори да е за една чаша захар.
Благодаря ти за усмивките, за търпението, за онези пет минути разговор, които правеха самотата по-лека.
С обич,
Мария
Сгънах писмото и го сложих в джоба си. После отидох до магазина на ъгъла и купих захар. Голям пакет.
Когато се върнах, почуках на вратата на 2А. Съседката отвори, малко смутена.
— Здравей — казах. — Да нямаш една чаша захар? Току-що ми свърши.
Тя примигна объркано. После видя нещо в погледа ми и бавно се усмихна.
— Какъв късмет. И аз щях да идвам да питам теб. Но влез, хайде. Искаш ли кафе?
Влязох.
И за първи път от пет години наистина разбрах какво Мария се е опитвала да ми каже.
Понякога хората не търсят захар.
Търсят да знаят, че значат нещо.
https://www.facebook.com/photo/?fbid=1233492232146060&set=a.469533251875299
Happy
0 %
Sad
0 %
Excited
0 %
Sleepy
0 %
Angry
0 %
Surprise
0 %
0
0
